MIHAIL GUNCHEV

ТРУДОВА И БИБЛИОГРАФСКА (ТВОРЧЕСКА) СПРАВКА

за Михаил Атанасов ГУНЧЕВ

Роден на 9 май 1943 г. в Пловдив. Завършва ВМЕИ „Ленин” София през 1968 г., електроинженер, специалност „Автоматика и телемеханика”. Работил във „Вазовски машиностроителни заводи” ЕАД Сопот, Общинска администрация Карлово, „Електроапаратурни заводи” АД Пловдив, „Богдан мебел” АД Клисура.

                Трудови отличия:

                Народен орден на труда - златен, 1976;

                Почетен знак „За заслуги към ДСО „Металхим” – златен, 1978;

                Публикувал във вестници: „Вечерни новини”, „Българска народна армия”, „Български писател”, „Моята ВЯРА”, „Аудитория”, „СЛОВОТО днес” София, в регионалния печат: „Борба” Велико Търново, „Троянски глас” Троян, „Оборище” и „Палитра” Панагюрище, „Септември” Пазарджик, „Карловска трибуна”, „Диалог днес” и „Водопад” (лит. вестник) Карлово, „Заводска борба” и „Пряпорец” (лит. вестник) Сопот, „Бащино огнище” Стрелча; Ð’ литературни сайтове и електронни издания и социални мрежи.

                Носител е на награди: от Седмия национален конкурс за поезия „Веселин Ханчев”, Стара Загора, 1990; Първа награда от съпътстващ конкурс за автори от Пазарджишка област в раздел проза към Национална литературна награда „Милош Зяпков” , Ракитово, 2012; Награда на журито – „Романтика”, българска любовна лирика, фондация „БУКВИТЕ” 2019.  

                Участва в: Издания на Дружеството на писателите Пазарджик, всички издания на Дружеството на българските писатели-Карлово, сборници на Издателство „Захарий Стоянов”, София, списание „Везни”, сборници на фондация „Буквите”, алманаси на: „Виделина”, Панагюрище, „С море в сърцето” – община Царево, „Карлово” - на община Карлово, книги посветени на Иван Динков и Никола Радев.  

                Съставител и редактор е на издания на Дружеството на българските писатели-Карлово: три поетични книги на автори от Дружеството, два поетични  ÑÐ±Ð¾Ñ€Ð½Ð¸ÐºÐ° на същото Дружество и един Юбилеен Вазов сборник (поезия и проза) – съвместно издание на седем писателски сдружения и литературни музеи.

                Издадени книги:

                „Порцеланова луна” (стихотворения), 1993;

                „Диви песни” (лирика, сонети), 2008;

                „Отгласи от идното” (поезия, рубаи), 2008;

                „Записки по Илия Гунчев”, (публицистика), 2017;

                „Опитомяване на Свободата” (проза - разкази, есета),  2017;

                „Върхове и Бездни”, (поезия), 2018;

                „Есета за Гина и други”, (проза - есета) 2019.

               

                Книги, подготвяни за печат:

                „Вечери в махалата под Въртяшката” (разкази);

                „Прочит на литературата” (отзиви, есета, размисли, спомени, … мълчания).

                Председател на „Дружество на българските писатели – Карлово”.

                Член на Съюза на българските писатели.

 

ЗАВЕЩАНИЕ

                                                                               „... если смерть –

                                                   пожелай мне мгновеннная...”

 

Ако смърт е, пожелай мигновена!

Ако пък е любов,... нека последна е!

Пожелай ми любов, в оня ден,

моя любов, оня, разделения!

 

Не скърби, нежна моя жена!

Скрежна моя любов, Ненагаляна!

Нека, вместо теб, аз потъжа –

там, сред залеза, алчния, аления.

 

От любов, от сълза опожàрена,

тиха чака ме там оная трева, същата.

Знам, с вишнева клонка, ожалена –

с бяла ръка, ще ми махаш пред къщата.

 

А очите ти, тъжна икона – уморените,

ще целувам в тайно завръщане...

Пожелай ми, любима, смърт мигновена!

Само миг милостив и… бездната ме прегръща.

 

Ако пък е любов...

                                    пожелай ми последната.

 

РОДИ СЕ ДЕН

 

Светлее. Нощта забулва се и тайните си крие,

нов ден събужда първите зари.

На изток рътлина сънна още пие

от нощна нежност билета добри.

Копнея слънце! – в роса окъпано, утрото шепти.

Замислен хребет лък сребърен опъва

и златен лъч в тетивата трепти.

Проблясва миг и, ах!, в сърцата ни потъва.

И като нощни пеперуди

с криле потрепват прободените ни души.

Летят на слънцето стрелите луди

и огнения дъжд не можем потуши…

Един до друг изгаряме, а все се дирим!

Сред дива нощ деня зовем, за светлината жадни,

сега в жаравата на страстния му пир

се гърчим, а благославяме нощта с покоя хладен…

И в заблуждения изгарящи изтича ни кръвта –

все отговора търсим на вечния въпрос:

„Къде ли на Живота зарита е солта,

кого очаква още разпятието на Христос?”

 

Роди се Ден – и светъл, и суров. С прободени души –

„Ний в Тебе сме, Любов, и в нас си Ти!”

 

 

 

КАРТИНА

НА ФАБИАН ПЕРЕС

В СИНЬО

 

На твоята врата чукам...

на твоята...

Синя звезда –

по бравата сол блещука.

Нежна, преградата моли – разбий ме!

Плъпват съмнения светли,

змии зелени коварно ги пият.

Със сърцето си чукам – стъпките леки

босият под не дочува.

В твоята, в солената скръб, диря пролука.

Ð’ моята –

синьо залутан, дълга, дълга пътека –

на сърцето цветето вехне.

Смръквам се! На твойта врата чукам,

Любов моя и мъка!

Сол, като синя сълза, блещука...

Сън ли е – тясна пролука –

„в сто слънца жарен,

с ветрища триста брулен”,

жребецът ми с бърни напукани

дири горчивата влага. Но тука!

Но тука –

„много следи от копита,

много следи от копита,

а кладенецът – затрупан.”

Сол, няма разсъмване –

няма, горчива звезда блещука...

 

Пясък. Стеле се. И затрупва.

 

*

Фабиан Перес (Fabian Perez) е аржентински художник и писател, който става световноизвестен с картините си, нарисувани с акрилни бои, които той обожава, защото бързо изсъхват и му позволяват да следва импулсите си.

 

САРАБАНДА

или

ЦИГАНСКИ РОМАНС

 

Тъмнее пазвата ти още, като грозд –

дантела черна в подмола от свила,

потулил, благословените от Господ,

две бъчви лудо Андалуско вино.

Ай, циганко Мария,

кой в тъмните ти нощи виното напива?

На тъмно, зная, ще молиш да те галя –

навярно полумракът смелостта ни връща!

О, сладка хитрина, но и със теб едва ли

ръката ще прескочи ровините на бръчките!

Ай, циганко Мария,

кой в тъмните ти нощи бъчвите налива?

Събрала яростта на сушата,

страстта ще ни завихря – спирали все по-къси

                                          във въртопа на докосването.

През сълзи събуваш си ботушите,

целуваш скришом годежното ни кръстче

и… в глътка вино давиш фалша на въпросите.

Ай, циганко Мария,

как в тъмните си нощи вратата им залостваш?

Зад толкова луни и друми,

зад мълчаливи ниви и… люлякови люлки,

руменината ти да доловя не ще да мога.

Посред косите, подобно сомнамбули,

светулки ли блуждаят в бадемов огън?

Ай, циганко Мария,

кой в тъмните ти нощи като демон броди?

Телата ни, че пак са млади, ще мамят същността си –

разчупват отдавна раздадената пита.

Перата на скръбта, над нас за да заръси –

чуй, гарванът долита!

Ай, циганко Мария,

как в тъмните ти нощи грешния си сън заплитам!

*

„Zarabanda”, (исп.), „Сарабанда”, (бълг.) – старинен бавен испански танц.

 

♣ ♣ ♣

                                                               На Надежда Гунчева

                                                                               С обич!

 

Като дъжда отмиваш всяка съпротива –

отцеждаш се в невидими горчиви капки,

а в камъка дълбоко гаснат блуждаещи огньове

от силуети, пещери и пазви с дъх на мляко.

 

Такава си – немилостива към болка причинена

и всеотдайна, милосърдна, подобно падаща вода

над шеметното гърло на вулкана, когато

за съкровище на мръкване трохата си приела.

 

Мигът за теб не се повтаря –

не можеш и отново да го сътвориш,

макар изменчива, оставай същата –

 

едно учудено, неразпознато, крехко цвете

високо в канарите очите си посяло –

мишена за ласките на ветровете.

 

Така те зная, такава оцелявай –

антена и капан за боговете…

 

ПРИЗНАНИЕ

 

Изгубим ли мига,

животът ни отлита,

защото не годините

го правят.

            Като светкавица

            длето проблясва,

            искра

            по камъка

            следа чертае –

            пресътворено докосване

            на топлина.

Ах, цветето в ръката ти

е нежна мълния!

            О, моля те, не ме щади!

            Докосвай ме,

            докосвай ме ,

            докосвай…

Като дърво,

от мълнии погалено,

ще бъда

сред зеленото

                            мъртвило!

 

КОГАТО СИ ОТИВА

 

Очите ти – искрящи пеперуди над сънен малахит,

които в жадуваното утро не мога да съзирам,

щом руменият лик на крехката заря умира –

зад сребърния щит на дъждовете скрит!

 

Очите ти – два славея през август – безмълвни,

безучастни, избягват моите, тъй упорити,

и ириса им, преди пенлив, от прах немилостив покрит е –

наместо смях, сълза и нега, сега от него печал таи бездънна...

 

Защо съм още? Какво ли диря в ожънатата нива,

де стенат нощем видения на клетвите ни млади

и полъх на пелин – из покосените ливади,

на светлината девствена и дива?

 

Очите ти, очите! О, сенки на трепетни наслади,

на светлина разголена и... странна, когато си отива!