Ekaterina Kostova

Екатерина Костова е родена в Пловдив, България, през 1969 г. От края на 2016 г. живее в Испания. По образование e филолог, по професия – журналист, автор на три прозаични и една поетична книги: „Платното на Пенелопа“, издадена с конкурс на Националния център по книгоиздаване през 1994 година в Издателство "Хр. Г. Данов" под името Екатерина Баева;  „Писма под възглавницата“ на ИК „Хермес“ след спечелване на конкурс по Програмата на Община Пловдив за финансиране книги на пловдивски автори и важни за Пловдив издания през 2014 г.; „Свети Никола от Залива на подковата“, Издателство FastPrintBooks 2016 г. Четвъртата й книга - „Думите ме носят“ - е с поезия. Тя се очаква да излезе през април 2017 г. след спечелване на поетичния конкурс „По стъпките на лятото“ на Фондация „Буквите“ през 2016 г.

Стихове на Екатерина Костова са публикувани във в-к „Комсомолска искра“ в ученическите й години. Разкази от авторката се появяват на страниците на литературното списание "Тракия" по време на студентството й в ПУ „Паисий Хилендарски“. Във втори курс печели Националната студентска литературна награда с разказа “Хвърчило“, който с името "Писмо до К." е и първата история в романа „Писма под възглавницата“. Ð’ PlovdivLit  - първата многоезична литературна платформа за автори от Пловдив и свързани с града-европейска столица на културата през 2019 г. представянето й стартира с творческа биография и разказа „Корабът на семейство Алварес“ на български и английски езици.

 

Памет

 

Екатерина Костова

 

Тези фикуси -

като писменост на извънземни -

върху листа прозрачен на въздуха

край морето на Аликанте!

Kато магически сгради на Гауди,

върху неочакваните площади на времето,

които откриваш, бродейки

между вчера, утре и днес,

по уличките на Санта Круз!

Тези фикуси -

под които заспиват и се събуждат

хората без нужда от дом

и без нужда от планове;

подслон за пътниците из белия свят

без посока и без билет...

място за почивка

на странници, които се скитат,

следвайки слънцето, облака,

дъгата или дъжда,

пленени от смесването

на времена и пространства,

на въображение и реалност,

на думи и знаци,

на хора,

които изчезват и които остават,

увити около ствола на мечтите си

за вечнозелена корона -

подобна на хълм -

по който ако се изкачат,

могат да стигнат небето!

И там, под махалото на часовника,

който отмерва очакването

за пристигането

на надеждата ти

на гара Алакант отнякъде!

Тези фикуси -

нашата памет

много преди да се родим

и завинаги след смъртта ни!

 

 

Остани при себе си

 

Екатерина Костова

 

на сестра ми

 

Стояхме точно тук - на тази улица
с раници, пълни с очакване
да си върнем усмивките.
Юни изпълваше
надеждите ни -
като паеля
в гостилницата на Роза,
така щедра
към всеки, който
се е загубил
по пътя си.
Каква тежка година, каза ми.
Толкова тежка, отвърнах.
И тръгнахме
през месеците назад,

докато вървяхме напред,
с гръб към пристанището
на Аликанте.
Корабите не чакаха нас.
Някой друг беше вече готов
да отплава.
Ще се върна тук, казах ти.
Ще се върнеш, отвърна ми.

Слънцето дори не успя
да ни целуне
това лято -
огромно и тъмно.
После дойде есента
с листа, които затрупаха

дните ни.

Грижата може
да убива точно толкова,
колкото и безгрижието -
научих.
Беше време
да стегна куфарите.

И ето, днес на същата улица
в Аликанте
стоя. Мисля за годината,

която обърна живота ни

по различен начин -

като пясъчен часовник,

който вече отмерва

следващия период.

Мисля за котвите.

За платната.

За усмивката ти,
потопена на дъното
на едно море, по-солено
от сълзите ти тази есен.

Не зная как да се гмурна,
за да я издърпам нагоре,
да я метна на палубата
на кораба, който
пак чака готовите
да отплават,

и да те помоля да я догониш,
преди да я открадне завинаги
вятърът.

Толкова дълъг може да е
пътят към нея,
колкото кратко позволиш

на болката да остане

при теб.

 

Ела във Аликанте през септември

 

Екатерина Костова

 

Ела във Аликанте през септември -

макар че никой тук не те очаква,

a бялата луна над Санта Барбара

огрява пясъка чак до Табарка.

Защо подпалва светлината тази блудница,

когато всички спят, дори ключарите?

И даже от града заминал е

последният потомък на палача...

Какво ли търсят гларусите - върху всяка бойница

накацали и викащи във тъмното?

Война ли пророкуват? Или споменът

за някаква любов държи ги будни?

Дали крилете им са толкоз бели,

защото господарят им не може

да ги помилва и нахрани със трохите

от пиршествата на историята...

Къде ли се отдръпнаха стрелците?

Защо сама е крепостта – като девица?

И ако можеш да приспиш под  фикуса

честта си, вместо да нахлузиш ризница -

ще го направиш ли? Кажи ми, рицарю.

Чие спасение ще избереш да следваш -

на срутили се като смисъл принципи

или на себе си, опълчен срещу  всичко?

 

Не питай нищо, ако през септември

си в Аликанте - ей така, заради отлива.

Пусни със него да отплава времето,

и някъде напред да пусне котва -

под бляскавия обръч на светицата,

наречен ореол... О, Санта Барбара,

салют! Луната се съблича.

И пада в изгрева за сутрешното си зачатие.

Ела във Аликанте през септември

Постой за кратко. Или остани завинаги.

Домът е там, където времето

се спира, докато не се усмихнеш.

 

Вятър

 

Екатерина Костова

 

Как убийствено духа

вятърът в клоните

на косите ми!

Откъде ли довя песъчинки

и защо ли заседнаха

като кораб,

разбит от вълни

и течения яростни,

в най-дълбокото дъно

на очите...

пресушени морета

са вече

на лицето ми -

като карта разтворено 

върху старото

синьо писалище

на небето...

 

Споменът -

за онази гора,

която не успях да пребродя

във мислите;

за реката,

чиито мостове се срутиха

във душата ми...

и за тепетата -

толкова тъжни

в сърцето на своята вечност -

той е

край на поема

за моята младост

и начало на епос

за зрелостта,

с която се опознаваме...

 

Бурно издишване е

и зашеметяващо вдишване

на живот!

 

Мълчание

 

Екатерина Костова

 

Когато думите са си отишли,

а мислите са облаци,

объркани

от вятъра

на чувствата -

ту нежен като утринно докосване,

ту бурен, сякаш сто реки

решил е да подгони

по камъните стръмни

на следобеда -

не се опитвай да говориш.

Вслушай се

във собственото си мълчание

и вечерта

във него потопи я цялата.

Тъй тъмносиньо

може би е празното 

съзнание -

като вселена,

притихнала

преди взрива

на ново раждане!

 

А варварите вече тук са

 

Екатерина Костова

 

„Сега какво ще правиме без варвари?

За нас все пак те бяха разрешение.“

Константин Кавафис

 

 

А варварите вече тук са

без императорът дори да е усетил

кога са минали през портите

и даже домове са вдигнали.

Без преторите да са сложили

смарагдовите пръстени,

за да ги респектират,

и без дори да са успели

да облекат най-пищните си дрехи -

днес варварите са при тях

по-бляскави и по-внушителни

от цялата им власт

и от законите,

защото вече купиха сенатори,

които да кроят живота

според онази риза,

дето мъкнат от земите си.

И най-изкусните оратори

си съчиняват мислите

в нозете им.

А на площада

и в покрайнините на града -

дали е тихо или шумно,

дали е утро или вечер -

без значение -

е все едно и също,

като след огнен ад,

погълнал миналото

и заличил следите му.

 

Защото

варварите

са вътре

в нас.