Gergina DAVIDOVA

Gergina Davidova – en bulgare Гергина Давидова - е родена на 03. 05. 1939 г. в село Ореховица, Плевенска област. Живее и твори в град Червен бряг. По професия е учител.

Автор е на книгите: „Палави пътеки” (1999 г., първо издание) – разкази, „Сватба в гората” (2002 г.) – поезия и проза за деца, „Зайко футболист” (2005 г.) – поема за деца, „На спомените въглените викат” (2007 г.) – поезия, „Ореховица – древна, настояща и бъдеща” (2007 г.) – краеведски летопис, „Заревото на Охрид” (2007 г.) – краеведски пътепис, „Ято наше, на добър път” (2009 г.) – стихове и гатанки за деца”, „Поетичен азбучник” (2014 г.) – поезия за деца, и „Палави пътеки” (2015 г., второ издание) – разкази.

Превеждана е на много европейски и световни езици. Нейни стихове са включени в различни национални и международни сборници, алманаси и антологии, сред които са „Темат“ (2015 г.; издание на Съюза на полските писатели), „Rozmowy przyjacióÅ‚/Разговори с приятели“ (2016 г.; двуезична полско-българска антология; издание на Съюза на полскитеписатели), „ВІЛЬНИЙ ВІТЕР/ВОЛЕН ВЯТЪР“ (2017 г.; двуезична украинско-българска антология; издание на Националния съюз на писателите на Украйна).

Носител е на национални литературни награди. Член е на Съюза на независимите български писатели, на Съюза на краеведите в България, на Дружеството на писателите на Македония „Бран” и на Движението на световните поети (Poetas del Mundo) с център Сантяго, Чили.Удостоена е с почетен медал от Съюза на независимите български писатели за цялостно творчество

(2009 г.), с III награда от националния конкурс за детска поезия „Стоян Дринов”, проведен в гр. Панагюрище (2010 г.), и с други отличия. Нейното творчество е включено в сборници, антологии и алманаси в България и чужбина. Произведенията ù се публикуват и на страниците на местния, националния и международния печат. Участва в национални и международни поетични фестивали – в България, Македония, Полша, Русия, Сърбия, Гърция и др.

 

СУРВАКАРИ

 

По баира стръмен

качих се едвам.

Дрянова сурвачка

си отсякох сам.

 

Кучето ме следва.

С него сме другари.

Утре рано – рано

ще сме сурвакари.

 

Мама ми извади

таткова премяна –

от такава хубост –

сънчо ме не хвана.

 

Баба подари ми

шарена торбичка,

а пък дядо викна:

- Я, сурвакай всички!

 

Скокнах, без да чакам

да ги насурвакам.

Дадоха ми всички

кравай и парички.

 

Чакат вън стопани

с дарове отбрани,

а очи им греят,

луди песни пеят.

 

Ех, че буйна радост!

Ех, че сладка глъчка!

Тази нощ дари ми

дряновата пръчка!

 

ОДА ЗА МЕЛНИК

 

“Отечество любезно, как хубаво си ти!

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?”

Иван Вазов

 

Древен райски пристан на спомени далечни,

огнени ровини – свидетели вечни!

Всяка къща – крепост, всеки камък слава,

жар и пепелище от легенда стара.

 

По пътеки тесни – керван от камили,

Рила и Пирина на сянка го скрили.

Утрото е хладно, слънце закъснява,

а денят на залез рано се стопява.

 

Владетели славни твърдината знаят,

но тирани диви челни мисли таят.

Славовите войни ден и нощ са бдяли,

златожълти кули погрома видяли.

 

С хитрост и омраза река покорили,

крепост недостъпна с черен креп повили.

Склонът под Перуна гора онемяла,

от кръв и от вино реката преляла.

 

Спартак легендарний смело заявява:

– “Бащино огнище лесно се не дава”.

Балканци сме горди, робство не търпим –

за свобода свята ще мрем до един.

 

Но земята райска глутница прегази,

сменят се сезони, връщат се талази.

Легиони конни стражите смениха,

турските пълчища робство подновиха.

 

Векове се влачат, но народа зрее,

месеца не свети, слънцето не грее.

“Грозни дол” прегърна синовете мили,

родните балкани бунтовници скрили.

 

Манастирът пази белег от куршуми,

четници прииждат от различни друми.

Сред горите буйни с пушка във ръката,

Яне величави води свободата.

 

Хей, Балкани горди, приятели верни,

знам, не се забравят калдъръми черни.

Днес до стари порти цветя разцъфтяват,

на високи клони птичета запяват.

 

В тъжните прозорци топло слънце свети,

сцената е пълна с балкански поети,

в новите си книги обич съхранили,

роженските песни братски споделили.

 

Като огън грее вино отлежало,

много стара слава по света раздало.

Рила и Пирина нежни песни пеят,

кулите на залез като златни греят.

 

Твойте внуци, МЕЛНИК, къщи подновиха,

а над пепелища дворци построиха.

Ти болярска перла в нова си премяна,

хайде, посрещни ме с песни от Балкана!

 

СТРУГА

братя Миладинови

 

“... Орелски криля как да си метнех,

и в наши страни да ги прелетнех!

На наши места я да си идам,

да видим Охрид, Струга на видам...”

Константин Миладинов

 

 

Ех, рекичке, бурна и пенлива!

Мене ме щурче приспива,

но сърцето ми към тебе тича,

може би, защото те обича...

 

Кой ти тебе, Църно, име даде?

Брат ли търсиш, чета ли сговорна?

Песни ли ти някой в нощ окраде,

та си толкоз дива, непокорна.

 

Що ореш на Охрида водите?

Що гърмиш, та Струга не заспива?

Тук Наум те пусна през вратите

църни рани, жалост да измива!

 

Кой ти даде този дух и сила?

Пееш гръмко, цепиш тишината...

Чува ли те майка свята, мила?

Пеят ли ти деви в равнината?

 

Жалба жалят, братя – два юнака.

Охрид жали, църни Дрим бушува.

Майка Македония ги чака.

Песните им целий свят дочува!

 

Сурвакар

 

По баира стръмен

качих се едвам.

Дрянова сурвачка

си отсякох сам.

 

Кучето ме следва.

С него сме другари.

Утре рано, рано

ще сме сурвакари.

 

Мама ми извади

таткова премяна.

От такава хубост

Сънчо ме не хвана.

 

Баба подари ми

шарена торбичка,

а пък дядо викна:

- Я сурвакай всички!

 

Скокнах без да чакам,

да ги насурвакам.

Дадоха ми всички

питка и парички.

 

Чакат вън стопани

с дарове отбрани,

а очи ни греят,

сякаш песни пеят.

 

Ех, че буйна радост!

Ех, че сладка глъчка

тази нощ дари ми

дряновата пръчка!

 

***

Кой сред зима в леден мраз

носи радости за нас?

Има шапка на момиче

и нарича се...

(Кокиче)

 

Кокиче

 

Слънцето изгряло,

цветенце видяло.

От снега наднича,

на дете прилича.

 

Шапчица му бяла

нежно зазвъняла.

Буди рано всички –

цветенца, тревички,

 

синчец, кукуряче,

с кривнато калпаче...

Лисичинка бяла

в храсти разцъфтяла,

 

теменужка, минзухарче,

златокосото глухарче...

Весело запя капчука:

-         Пролет, пролет шета тука!

 

Лазарка

 

Само цвете сред цветята

с кошничка в ръчица...

Тръгнала е рано, рано

малката Деница.

 

Срещнала е дружки мили

с бузки зачервени.

Бабите ги нагласили

с шарени премени.

 

Лазарчици гиздосии

с китки на главици,

дрехите ви слънце гали

с български шевици.

 

Песни пеят. Бога славят.

Хоро заиграват.

На работните стопани

здраве пожелават:

 

- Колко цветя по чукари,

толкоз агнета в кошари!

Колко листи по гората,

толкоз здраве за децата!

 

Мама

 

Радостта ми е голяма.

Снощи легнах си до мама.

Книжка взе да ми чете

за гащатото петле.

 

Тръгнало е през горички,

да зарадва всички птички...

Че е пролет подранила,

зимата се е смутила.

 

Сгушена до тебе, мамо,

стоплих се на твойто рамо.

Златна люлка ти ръцете –

дай да ги целуна двете!

 

Що ли случи се, не зная?!...

Сънчо влязъл в мойта стая.

Нежничко ме той приспа

в тази звездна тишина.

 

Много рано чух петлето.

Слънчо будеше полето.

Дълго със другари тичах,

след това в буквара сричах.

 

Тате вечерта се върна,

сам по мъжки ме прегърна.

После галеше с ръчичка

мъничката ми сестричка.

 

Всяка радост е голяма,

щом до мен са тате, мама...

 

Пиленце

 

Я послушай, мамо,

пиленце как пее!

Кацнало на клона,

вятър го люлее.

 

Още разкажи ми

за това юначе!...

Чувам го как пее,

но кога ли плаче?

 

Знаеш ли бре, мамо,

кой го утешава?

Има ли си братче,

да го забавлява?

 

Има, рожбо мила,

нейде сред клонака.

Там, гнезденце свила,

майка им ги чака.

 

Майка им ги учи –

пеят в хор и скачат.

Те са тъй задружни,

затова не плачат.

 

МОЛБА

Денят загасва, идва мрак,

но сетният му час е топъл, нежен.

Намига слънцето, че утре пак

на будните светлик е нужен.

 

Не идвай нощ – потайнице,

закичена със сребърна пендара.

Поспри за миг самотнице-

почакай, да те изпреваря...

 

П светло искам да открия,

на детството си сладката магия.

Не идвай нощ –

сърцето ми ще свети

на спомените въглените

викаш, викаш!!!

 

Детство мое – ручей белогривест,

нежна сянка, ясни висини...

Детство свидно – сладкогласа песен,

дето още в пътя ми звъни...

 

Есен

- Хей, детенце златокосо,

стига тича вънка босо!

Влизай, палаво човече!

Лятото отмина вече.

 

Няма птички песнопойни.

Свършиха игрите бойни.

Студ се спуска над земята.

Есен шари дървесата.

 

- Мили дедко, туй го зная,

но е тясно в мойта стая,

а пък ти, ако скучаеш,

хайде с мен да поиграеш!

 

Аз от студ не се страхувам

и затуй навън лудувам.

Ще ти пея нова песен.

Колко е красиво есен!

 

ОТДИХ ПРИ МАМА

 

Полето замира,

долита нощта,

светулки тъмата бродират.

Звезди дяволити

подават чела

и месеца влюбен задирят

 

Щурците запяват,

заспива светът,

сърце ми от сладост припява.

Ветрец разладанец

на клон се люлей

и сънища златни дарява.

 

Зора, ти не бързай,

денят е свадлив -

от родния праг раздели ме.

Ветрец - бързоходец,

стани ми ти брат,

при мама за миг заведи ме!

 

Аз зная - тя чака,

подпряла чело,

придремва, приплаква, зове ме.

Нощта се стопява, зора,

зазори, аз върнах се, мамо –

срещни ме !

 

Зима

Сякаш сито мразовито

станало небето.

Всичко живо е покрито.

Кротко спи полето.

 

До дърветата по склона

преспи са навели,

а гугутките на клона

зъзнат огладнели.

 

От пързалката децата

кифлички развиха.

Със замръзналите птички

те ги споделиха.

 

После яхнаха шейните...

Ей ги! Полетяха...

Но във преспите горките

мигом се завряха.

 

Ех, че радост днес ще има!

Мамо, дай шейната!

Чудна, белоснежна зима

шета по земята!

 

***

Гората съблече

пъстрото елече

и над голи клони

облак сълзи рони.

 

Няма звън

и няма песен.

Вън е тъжна,

тъжна...

(Есен)

 

Отдых у мамы

 

Поле замирает,

долетает ночь,

светлячки темноту вышивают.

Дьявольские звëзды подставляют лбы

и к влюблëнной луне пристают.

 

Сверчки поют,

уснул мир,

Сердце моë сладостно поëÑ‚.

Ветерок прохладный покачивается на ветвях

и дарит сны золотые.

 

Рассвет, не спеши,

день является спорным –

отними от родного порога меня.

Ветерок-бегун,

стань моим братом,

к маме отвези меня на мгновение.

 

Я знаю – она ждëÑ‚,

подперев голову,

дремлет, плачет, зовëÑ‚ меня...

Ночь тает,

пришëл рассвет,

я вернулась, мама –

                         встречай меня!

 

                                                ÐÐ²Ñ‚ор: Гергина Давидова

 

Отдих при мама

 

Полето замира,

долита нощта,

светулки тъмата бродират.

Звезди дяволити

подават чела

и месеца влюбен задирят.

 

Щурците запяват,

заспива светът,

сърце ми от сладост припява.

Ветрец разладанец

на клон се люлей

и сънища златни дарява.

 

Зора, ти не бързай,

денят е свадлив –

от родния праг раздели ме.

Ветрец-бързоходец,

стани ми ти брат,

при мама за миг заведи ме!

 

Аз зная - тя чака,

подпряла чело,

придремва, приплаква, зове ме...

Нощта се стопява,

зора, зазори,

аз върнах се, мамо –

                                         срещни ме!

                                         ÐÐ²Ñ‚ор:  Гергина Давидова

                                         /Член на Съюза на независимите български писатели/

 

Наследница 

 

                   Посвящается третьему марта1  

                      и моему прадедушке,               

                      ополченцу из третьей роты,

                      погибшему на вершине Шипки.

 

Поведите меня, гордые Балканы2, 

на высоты свои, вновь мне расскажите,       

как конец нашли турецкие тут ханы.

Свои старенькие раны покажите!

 

Снег и дождь тут пули заменили.

Цветы, как кровь, над раненым редутом 

боевой славой мëртвых охватили.

И пахнет порохом здесь всё туманным утром.

 

Средь скал, где всё сожрало злое пламя,

бойцов настигает благая весть.

Здесь, на Шипке, приняв своё знамя,                                 

отдают ополченцы честь.

 

Снова Орловец3  ÑÐ²Ð¾Ð¹ принял пост.                

Вновь воскрешает он подвиги бывшие.

В акварели художника встали в весь рост

все герои, чудесно теперь ожившие.

 

Несу цветы – незабудки синие –

венки на оружие славных ребят.

Бойцы Столетова4 Ð½Ð° первой линии

за редут Калитина5 Ð³Ñ€ÑƒÐ´ÑŒÑŽ стоят.

 

Несу эстафету былых поколений.

На сердце весело, мчатся годы.

Мы не забудем их гордых велений.

Сбылись мечты в этот День свободы!

 

                                Автор: Гергина Давидова

1. 3 марта – национальный праздник Болгарии — День освобождения от османских угнетателей и воскрешения болгарского государства. C 1396 по 1878 годы Болгария входила в состав Османской империи. Ð’ результате победы России в русско-турецкой войне 1877—1878 годов страна обрела независимость. 3 марта 1878 года был подписан мирный Сан-Стефанский договор между Россией и Османской империей. С русской стороны договор был подписан графом Н. Игнатьевым. По силе Сан-Стефанского договора Болгария становилась самым большим государством на Балканах. Ð’ ее пределы должны были входить Южная Тракия (с выходом на Белое море), вся Македония на юго-западе и Добруджа на северо-востоке. На западе в территорию страны входили восточные территории нынешней Сербии. Летом 1878 года в Берлине на Конгрессе великих сил Европы по настоянию Австро-Венгрии и Англии Сан-Стефанский договор был переделан, границы Болгарии — урезаны. Несколько миллионов болгар остались за пределами своего независимого государства. Это послужило поводом для принятия Болгарией национальной доктрины — объединение разрозненных Берлинским договором болгарских земель. На несколько десятилетий вперед история страны тесно связана с этой доктриной. Ð’ этот день поднимают национальный флаг и возлагают венки к мемориалу Неизвестного воина в Софии в память о болгарах, погибших в борьбе за освобождение отечества. Вечером на площади перед Народным собранием (Парламент страны) у памятника Царю Освободителю - Александру ІІ - идет торжественная заря. Признательные болгары возлагают венки и цветы к памятникам павшим за освобождение Болгарии русским, финским и румынским воинам по всей стране.
2. Балканы – это Балканские горы – крупная горная система в Болгарии (западные отроги также на территории современной Сербии). Пересекают Болгарию с запада на восток, разделяя ее на Северную и Южную Болгарию. Длина гор — около 555 ÐºÐ¼, высота до 2376 Ð¼ (вершина Ботев). Являются естественным продолжением Южных Карпат, пересечённых рекой Дунай у Железных ворот. Стали основой названий Балканский полуостров и Балканы.
3. Орловец – это вершина в горе Рила, Болгария.
4. Николай Григорьевич Столетов (1831—1912) — русский военачальник, командующий болгарским ополчением в русско-турецкой войне 1877—78 гг., генерал от инфантерии (1898).
5. Павел Петрович Калитин (1846—1877) — подполковник, командир 3-й дружине болгарского ополчения. Геройски погиб в русско-турецкой войне (1877 — 1878), защищая Самарское знамя.

 

ПОТОМКА   

                                                           Посветено на 3-ти март

                                                           Ð¸ моя прадядо, опълченец от III-та рота,

                                                           убит на връх Шипка

                                                          

Поведи ме,ти, Балкане горди,

из дъбрави, в сипей дори,

Там, где занемяха турски орди,

Старите си рани покажи!

 

Сняг и дъжд куршумите смениха,

цвят цъфти над кървавий редут.

С бойна слава мъртвите покриха,

въздуха мирише на барут.

 

Сред скали, в траншеи обгорели,

брански братя получават вест.

Тук на Шипка знамето поели,

опълченците отдават чест.

 

Пак на пост Орловец е застанал.

Горд прадядо рапортува там.

В акварел художника е хванал

славата на всеки поруган.

 

Китки нося – сини незабравки –

да закича пушките им бойни.

При Калитин всички по редута,

на Столетов смелите му войни.

 

И приела поста от дедите,

стъпвам бодро, будя тишината.

В този ден се сбъднаха мечтите,

в този ден – Денят  на свободата!

 

                                        Автор:  Гергина Давидова

                                              /член на СНБП, Р.България/