Mila Velcheva

Мила Велчева, родена (1966 г.) във Велико Търново. Завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Автор на две поетични книги ”Вечерно огледало”, 1999  и „Нищо за губене”, 2010. Нейни стихове са публикувани в Антология „Ружица” (Поетеси на Търновград), „Скъпоценни камъчета” и „Многоточие за бъдеще” („Анубис”, „Булвест 2000”), Алманах „Нова българска литература Поезия’2011”, Алманах „Нова българска литература Поезия’2012”, Алманах „Нова българска литература Поезия’2013”, ”, Алманах „Нова българска литература Поезия’2014” списание-алманах „Пламък”, в. „Словото днес“ и др. Награди в Национален конкурс за учители творци, 2009, 2013 г., в Летни празници на изпятата поезия, Бургас – Поетичен конкурс „Срещу вятъра – 2014”, Номинация в ІV международен конкурс „По стъпките на лятото”.  Награда на Община Велико Търново и Национално общество за литература и изкуство „Формула 6” – за Поетическа книга на 2009-2010 г. - „Нищо за губене”.

През 2013 г. участва в програмата на Десети фестивал на спомените „Козе мляко”, Горна Бела речка - четения „Пърформанс в изоставената къща”.
Посланик за Велико Търново в националните кампании „Забавното лятно четене 2014” и „България чете“ – „Чети с мен 2014“

Планинар, изкачени върхове в българските планини, Юлийски Алпи (Словения), Олимп (Гърция).

 

ЗНАМ ЛИ...

Да ти пиша, знам ли, ти чу ли –

в тази зима прокапа капчук.

Привечер, януари, а юли –

тук на прага. Тук-тук.

 

Отвисоко се спусна Някой,

дето му знам деветте небета.

И почука – тук-тук съм – вятър.
И се роня – трохи е сърцето.

На тресчици дъха насечен –

спомен за покрив – след лятна буря.

Януари е, а се бях врекла,
оня плач да остане в юли.

 

ОНОВА ИЗКЛЮЧЕНИЕ – ПОМЕЖДУ НИ

Приех го – кръгла е земята.

Освен с онова изключение – помежду ни...

Понеже всичко, казаха, е вятър –

напразно си пилееш думите.

Всеки от двама ви – мимолетно семе

сред оранта на всемира.

Отвръщам – укротявала съм вселени,

докато на рамото ми заспива.

И им разказвам, че по кръглия свят

след всяка болка, никне и биле...

А премълчавам, как нощем болят

внезапните рими само с едно име.

 

КАК БИХ МОГЛА ДА РАЗКАЖА ДЪЖДА...

Само на теб – тихо и светло.

Бурята някога се изваля.

И си отиде. Остана небето.

 

Как ще започна... След край се мълчи.

Да започна тогава от края –

само небе и само вали.

Нито да помня, нито да зная.

 

Валя библейски дълго, протяжно.

Научих се да преплувам тъга.

На отвъдния бряг пак на теб ще разказвам,

само на теб – тих и светъл дъжда...

 

 

в най-острите дни

вечер

подреждам

все по-крехките си остатъци

 

в топлия ъгъл на стаята

от години на завет

 

са усмивките на децата ми –

от онова море – до колене,

 

леденият дъх

на един постигнат невъзможен връх

(все още не ме е изстудил дотолкова,

че да забравя как в подножието му

цъфтяха сини макове),

 

рамото на приятел – крило на ангел,

 

люлката на ръцете ти, за да помня

обещанието да съм песен...

 

почти съм цяла,

 

пролуките замрежвам с паяжина –

в този най-светъл ъгъл е и домът на паяка,

люлее се ту над тази снимка, ту над другата...

 

така да приличам на него,

докато вечер се събирам,

 

за да съм сутрин цяла