Zdravko Peev / Здравко Пеев

Здравко Пеев е роден на 7 Февруари, 1950 година в с. Пресиян, Търговищко. Завършва българска филология във университета “Св. св. Кирил и Методий”, гр. Велико Търново, през 1975 г. През 2009 г. завършва психология в същия университет. Работил е като репортер за в-к Полет в гр. Варна през периода 1978-1980 г. През 1980 става редактор в алманах Янтра. Работил е като преподавател по литература и български език в няколко гимназии през последното десетилетие. Автор е на 3 стохосбирки - Лятна Буря (1979), Времена (1987) и Забранен Живот (2000). Публикувал е творби и журналистически материали в местни и столични издания. По настоящем живее във Велико Търново и подготвя следващата си стихосбирка.

Zdravko Peev was born on February 7th, 1950, in the village of Presian, Targovishte area. In 1975 he graduated with a degree in Bulgarian phylology from “St. Cyril and St. Methodius” University, in the city of Veliko Tarnovo. In 2009 he graduated with a degree in psychology from the same university. Between 1978-1980 he worked as a reporter for the newspaper Prolet (“Spring”) in the city of Varna. In 1980 he became an editor for Yantra almanac. He has worked as a language arts teacher in several high schools during the past decade. He is the author of 3 collections of poems - Summer Storm (1979), Times (1987), and Forbidden Life (2000). He has published many pieces in local and metropolitan journals. He currently lives in the city of Veliko Tarnovo and is working on his latest collection of poetry. 

 

Превод от български: Йорданка Дренска, редакция: Георги Дренски и Керъл Баймборн

Translation from Bulgarian: Iordanka Drenska, edited by Georgi Drenski and Carol Beimborn

 

Самотни Синове

Слизат до оградата

на старческия дом

Тежко лято

 

Lonely Sons

Coming to the fence

of the elders’ nursing home

Heavy, summer is

 

Мина Булката

Очите на девойките

Останаха замечтани

Сватба

 

The Bride Passed

The eyes of the girls

were watching her wistfully

It’s her wedding day

 

Разговор  

Питаш ме

защо, защо е всичко,

защо си изповядваме душите,

и защо остава нещо скрито?

 

Мрак в гърдите денем тихо лази,

страх в сърцето – от какво се пази?

 

И е тихо, и е страшно в мрака,

сякаш дуло дебне и те чака.

 

Питаш ме

защо, защо е тихо?

И защо поетите бърборят?

На мълчанието трудно свикват

и от думи правят си затвори.

 

Друго време иде във душите,

иде вечност – край на вечността ни.

И ще ни изправи до стените

с дребните ни думи и измами. 

 

Conversation

You ask me

Why, why do all of this,

Why do we confess the sins in our souls,

and why is always something left amiss?

 

Darkness in the day slowly haunts, a quest

fear in the heart – why is it so stressed?

 

And it’s quiet, and it’s eerie – the dark

as though a gun awaits you, to attack.

 

You ask me

Why, why is it so quiet?

And why do the poets jabber on and on?

Silence is hard to adjust to for poets-

With words they board themselves in prisons

 

Another time is coming in our souls

eternity’s coming, an end to our eternities

And it will stand us up against the walls

with our little daft words and schemes.

 

Бдение

Искам да стоя в покоя, под небесните тъми,

Като кротък звездоброец под звездите сам-самин.

 

Искам да стоя в покоя като вятър над вода

И на рибите във роя самотата да следя.

 

Искам да стоя сред зноя на червение жита,

На вихрушките под воя, сред осила и пръстта.

 

Нека жалбаа ми стигне до небесните уши

И във вечността надникнал, душата да се утеши.

 

Vigil

I want to sit in peace, under the darkened heaven

Calm stargazer, alone, under the stars that beckon.

 

I want to sit in peace, like wind above the water

And in the schools of fish, loneliness to ponder.

 

I want to sit amidst the swelter of red wheat

Below the cries of whirlwind, amidst the awn and dirt.

 

Let my plea be heard in heaven, let it reach God’s ears

And, having glimpsed eternity, may my soul be rid of fears.

 

Старица

Животът беше дълъг, животът беше тежък.

Сега сълзят очите, белеят твойте вежди.

 

Наби се прах в прозорците, завесите изгниха,

Парцали в гардероба, наоколо е тихо.

 

А някога във къща с много южни стаи

Тичаше смехът ти след слънчевото зайче.

 

Конец се скъса сякаш – де вчера всичко беше.

А днес е вече зима – във черно се облече.

 

За ден не се старее. Годините минават.

Най-близкитте умират, съседите забравят.

 

Животът още слага трапеза и за тебе,

Но твоите очи на залез вече гледат.

 

Сутрин се събудиш – премръзнала отрано –

Надничаш във мъглата: от теб какво остана?

 

Два скъсани балтона, неблагодарни внуци

и багер след смъртта ти къщата ще срути.

 

Old Woman

Life was long and difficult, life was wearisome

Now your eyes teared up, your brows – begun to gray.

 

Dirt stuck in the windows, curtains rotted

Rags in the closet, quietness around.

 

It used to be a house with many southern rooms

Where your laughter ran after the sun’s reflections

 

As though a thread has broken – everything was, until yesterday.

And it’s winter today – you’ve donned on the black.

 

You don’t age in a day. The years pass by.

The closest ones die, the neighbors forget.

 

Life still serves supper for you at the table

But your eyes are now gazing towards dusk

 

You wake up in the morning – freezing since dawn –

Peering in the fog – what is left of you?

 

Two worn out overcoats, ungrateful heirs

And a crane after your death your home will undo.