Kristina Kuneva

Кристина Кунева е родена на 22-ри септември, 1989г. в град Стара Загора. Завършва гимназия в гр. Провадия и продължава обучението си в Икономически университет – Варна, специалност Международни икономически отношения. Съосновател е на Литературен клуб – Варна,

а понастоящем е и редактор в портала за изкуство Литературни бесилки. Професионално се развива в сферата на маркетинга и организирането на събития, а изкуството – литература, театър, танци – е нелечимата болест, която й помага да балансира в ежедневието.

ДРЕСКОД

С обувалката на изгрева
слагам тънки токчета-игли,
за да се спусна акопунктурно
по гръбнака на земята
към края на света.

Трябва да намеря рокля
с тънки нишки от
стомашни пеперуди,
сбъднати мълчания,
море след полунощ,
изхвърлени русалки
и 2-3 дървета за катерене
на зелен фон.
И всичките преплетени.

Рокля
с тънка бримка болка,
спусната по дясното бедро
като сребърна пътека
на сълза от прах в очите.
С един конец от спомен,
за който да се хванеш
и да стане
пъпна връв за теб
(мене ще превърне в котва,
отдавна скъсала със своето море).

А ти оставаш
прогнилото пристанище,
пробляснало в слънчасалите ириси
на ветровете по екватора,
където си забравих ризата.

Без риза самодивите не могат да летят,
не знаеш ли?!

А ми трябва рокля…
От края на света…
Иначе не мога да си взема сбогом с тебе.

ВИНСЕНТ

АРРРРЛ
ще те запали!
Той гори
и натежават уморените глави
на бодящите очите слънчогледи - 
техните игли
дълбаят в акварели
светулки и искри
в платната бели.

После облаци от птици черни
отнасят те в прегръдките на Тиа.
Подай ухо - 
чуваш ги, пристигат!
Ни болнични стени,
ни счупени прозорци 
биха спрели твоя цветен полет.
И арлските жени
с искрящи бели зъби,
като ти се присмиваха дали
съзнаваха, че светът ще те загуби 
с един куршум – уви,
във облак епилептични пеперуди.

И после ще тъжат
картофите,
пробитите обувки,
пристанищата в Амстердам,
мините,
всички жълти къщи,
пламтящи слънчогледи
и дори 
една не толкова красива проститутка,
на която подари 
ухо и обич!

10-11 Hz

Карл, да плъзнеш ръка по бедрото на мъката,
да навлажниш бръчките около очите й с топъл език,
да попиташ някого на какво мирише тъгата му
защо се самоубиват поетите,
а жените убийци не обичат да готвят ориз
не е като да пиеш джин
/при все, че пак горчи/

Карл, превърни този бар
в театър на сенките, пещера на идеите,
а големия син плот – 
в Най-самотния кит
джаза и сълзливия блус изтанцувай в херците
на хвърлен камък в душата ти, 
от който те обливат горещи вълни

нека полетят балерините,
изпънали крака в болезнен шпиц
от точката на изноcените палци плъзват меридиани
и разчертават мисловната карта на безброй сънни парализи
пардеба и плие, светът се върти във вечно шане, 
а зад витрините – 
напоен сякаш с розе мръсен бинт

какво, да танцуваме?!
Карл, не разбираш ли, 
аз танцувам само с тези, 
които давят съня ми в хинин
аз изкашлям света в дробовете си
в бара-корем на самотния кит
и се моля за самоубийците
- не поетите, 
а за лебедите, 
които умират сами

последният танц е за теб, обещавам
дотогава ще бъда сама
ще съм силна до синьо, пречистено бяла
и ще духна последния си дъх в устите на птиците,
за да могат те поне посмъртно да ме разберат

дотогава
а сега - наздраве
bottoms up 
на чашите с тъга