s
s
s
s
s
s
s

El contenido de esta página requiere una versión más reciente de Adobe Flash Player.

Obtener Adobe Flash Player

MIHAIL GUNCHEV
Nacionalidad:
Bulgaria
E-mail:
maguntcheff@abv.bg
Biografia

MIHAIL GUNCHEV

ТРУДОВА И БИБЛИОГРАФСКА (ТВОРЧЕСКА) СПРАВКА

за Михаил Атанасов ГУНЧЕВ

Роден на 9 май 1943 г. в Пловдив. Завършва ВМЕИ „Ленин” София през 1968 г., електроинженер, специалност „Автоматика и телемеханика”. Работил във „Вазовски машиностроителни заводи” ЕАД Сопот, Общинска администрация Карлово, „Електроапаратурни заводи” АД Пловдив, „Богдан мебел” АД Клисура.

                Трудови отличия:

                Народен орден на труда - златен, 1976;

                Почетен знак „За заслуги към ДСО „Металхим” – златен, 1978;

                Публикувал във вестници: „Вечерни новини”, „Българска народна армия”, „Български писател”, „Моята ВЯРА”, „Аудитория”, „СЛОВОТО днес” София, в регионалния печат: „Борба” Велико Търново, „Троянски глас” Троян, „Оборище” и „Палитра” Панагюрище, „Септември” Пазарджик, „Карловска трибуна”, „Диалог днес” и „Водопад” (лит. вестник) Карлово, „Заводска борба” и „Пряпорец” (лит. вестник) Сопот, „Бащино огнище” Стрелча; В литературни сайтове и електронни издания и социални мрежи.

                Носител е на награди: от Седмия национален конкурс за поезия „Веселин Ханчев”, Стара Загора, 1990; Първа награда от съпътстващ конкурс за автори от Пазарджишка област в раздел проза към Национална литературна награда „Милош Зяпков” , Ракитово, 2012; Награда на журито „Романтика”, българска любовна лирика, фондация „БУКВИТЕ” 2019.  

                Участва в: Издания на Дружеството на писателите Пазарджик, всички издания на Дружеството на българските писатели-Карлово, сборници на Издателство „Захарий Стоянов”, София, списание „Везни”, сборници на фондация „Буквите”, алманаси на: „Виделина”, Панагюрище, „С море в сърцето” – община Царево, „Карлово” - на община Карлово, книги посветени на Иван Динков и Никола Радев.  

                Съставител и редактор е на издания на Дружеството на българските писатели-Карлово: три поетични книги на автори от Дружеството, два поетични  сборника на същото Дружество и един Юбилеен Вазов сборник (поезия и проза) – съвместно издание на седем писателски сдружения и литературни музеи.

                Издадени книги:

                Порцеланова луна” (стихотворения), 1993;

                „Диви песни” (лирика, сонети), 2008;

                Отгласи от идното” (поезия, рубаи), 2008;

                „Записки по Илия Гунчев”, (публицистика), 2017;

                „Опитомяване на Свободата” (проза - разкази, есета),  2017;

                „Върхове и Бездни”, (поезия), 2018;

                „Есета за Гина и други”, (проза - есета) 2019.

               

                Книги, подготвяни за печат:

                „Вечери в махалата под Въртяшката” (разкази);

                „Прочит на литературата” (отзиви, есета, размисли, спомени, … мълчания).

                Председател на „Дружество на българските писатели – Карлово”.

                Член на Съюза на българските писатели.

 

ЗАВЕЩАНИЕ

                                                                               „... если смерть –

                                                   пожелай мне мгновеннная...”

 

Ако смърт е, пожелай мигновена!

Ако пък е любов,... нека последна е!

Пожелай ми любов, в оня ден,

моя любов, оня, разделения!

 

Не скърби, нежна моя жена!

Скрежна моя любов, Ненагаляна!

Нека, вместо теб, аз потъжа –

там, сред залеза, алчния, аления.

 

От любов, от сълза опожàрена,

тиха чака ме там оная трева, същата.

Знам, с вишнева клонка, ожалена –

с бяла ръка, ще ми махаш пред къщата.

 

А очите ти, тъжна икона – уморените,

ще целувам в тайно завръщане...

Пожелай ми, любима, смърт мигновена!

Само миг милостив и… бездната ме прегръща.

 

Ако пък е любов...

                                    пожелай ми последната.

 

РОДИ СЕ ДЕН

 

Светлее. Нощта забулва се и тайните си крие,

нов ден събужда първите зари.

На изток рътлина сънна още пие

от нощна нежност билета добри.

Копнея слънце! – в роса окъпано, утрото шепти.

Замислен хребет лък сребърен опъва

и златен лъч в тетивата трепти.

Проблясва миг и, ах!, в сърцата ни потъва.

И като нощни пеперуди

с криле потрепват прободените ни души.

Летят на слънцето стрелите луди

и огнения дъжд не можем потуши…

Един до друг изгаряме, а все се дирим!

Сред дива нощ деня зовем, за светлината жадни,

сега в жаравата на страстния му пир

се гърчим, а благославяме нощта с покоя хладен…

И в заблуждения изгарящи изтича ни кръвта –

все отговора търсим на вечния въпрос:

„Къде ли на Живота зарита е солта,

кого очаква още разпятието на Христос?”

 

Роди се Ден – и светъл, и суров. С прободени души –

„Ний в Тебе сме, Любов, и в нас си Ти!”

 

 

 

КАРТИНА

НА ФАБИАН ПЕРЕС

В СИНЬО

 

На твоята врата чукам...

на твоята...

Синя звезда –

по бравата сол блещука.

Нежна, преградата моли – разбий ме!

Плъпват съмнения светли,

змии зелени коварно ги пият.

Със сърцето си чукам – стъпките леки

босият под не дочува.

В твоята, в солената скръб, диря пролука.

В моята –

синьо залутан, дълга, дълга пътека –

на сърцето цветето вехне.

Смръквам се! На твойта врата чукам,

Любов моя и мъка!

Сол, като синя сълза, блещука...

Сън ли е – тясна пролука –

„в сто слънца жарен,

с ветрища триста брулен”,

жребецът ми с бърни напукани

дири горчивата влага. Но тука!

Но тука –

„много следи от копита,

много следи от копита,

а кладенецът – затрупан.”

Сол, няма разсъмване –

няма, горчива звезда блещука...

 

Пясък. Стеле се. И затрупва.

 

*

Фабиан Перес (Fabian Perez) е аржентински художник и писател, който става световноизвестен с картините си, нарисувани с акрилни бои, които той обожава, защото бързо изсъхват и му позволяват да следва импулсите си.

 

САРАБАНДА

или

ЦИГАНСКИ РОМАНС

 

Тъмнее пазвата ти още, като грозд –

дантела черна в подмола от свила,

потулил, благословените от Господ,

две бъчви лудо Андалуско вино.

Ай, циганко Мария,

кой в тъмните ти нощи виното напива?

На тъмно, зная, ще молиш да те галя –

навярно полумракът смелостта ни връща!

О, сладка хитрина, но и със теб едва ли

ръката ще прескочи ровините на бръчките!

Ай, циганко Мария,

кой в тъмните ти нощи бъчвите налива?

Събрала яростта на сушата,

страстта ще ни завихря – спирали все по-къси

                                          във въртопа на докосването.

През сълзи събуваш си ботушите,

целуваш скришом годежното ни кръстче

и… в глътка вино давиш фалша на въпросите.

Ай, циганко Мария,

как в тъмните си нощи вратата им залостваш?

Зад толкова луни и друми,

зад мълчаливи ниви и… люлякови люлки,

руменината ти да доловя не ще да мога.

Посред косите, подобно сомнамбули,

светулки ли блуждаят в бадемов огън?

Ай, циганко Мария,

кой в тъмните ти нощи като демон броди?

Телата ни, че пак са млади, ще мамят същността си –

разчупват отдавна раздадената пита.

Перата на скръбта, над нас за да заръси –

чуй, гарванът долита!

Ай, циганко Мария,

как в тъмните ти нощи грешния си сън заплитам!

*

Zarabanda”, (исп.), „Сарабанда”, (бълг.) – старинен бавен испански танц.

 

♣ ♣ ♣

                                                               На Надежда Гунчева

                                                                               С обич!

 

Като дъжда отмиваш всяка съпротива –

отцеждаш се в невидими горчиви капки,

а в камъка дълбоко гаснат блуждаещи огньове

от силуети, пещери и пазви с дъх на мляко.

 

Такава си – немилостива към болка причинена

и всеотдайна, милосърдна, подобно падаща вода

над шеметното гърло на вулкана, когато

за съкровище на мръкване трохата си приела.

 

Мигът за теб не се повтаря –

не можеш и отново да го сътвориш,

макар изменчива, оставай същата –

 

едно учудено, неразпознато, крехко цвете

високо в канарите очите си посяло –

мишена за ласките на ветровете.

 

Така те зная, такава оцелявай –

антена и капан за боговете…

 

ПРИЗНАНИЕ

 

Изгубим ли мига,

животът ни отлита,

защото не годините

го правят.

            Като светкавица

            длето проблясва,

            искра

            по камъка

            следа чертае –

            пресътворено докосване

            на топлина.

Ах, цветето в ръката ти

е нежна мълния!

            О, моля те, не ме щади!

            Докосвай ме,

            докосвай ме ,

            докосвай…

Като дърво,

от мълнии погалено,

ще бъда

сред зеленото

                            мъртвило!

 

КОГАТО СИ ОТИВА

 

Очите ти искрящи пеперуди над сънен малахит,

които в жадуваното утро не мога да съзирам,

щом руменият лик на крехката заря умира

зад сребърния щит на дъждовете скрит!

 

Очите ти два славея през август безмълвни,

безучастни, избягват моите, тъй упорити,

и ириса им, преди пенлив, от прах немилостив покрит е

наместо смях, сълза и нега, сега от него печал таи бездънна...

 

Защо съм още? Какво ли диря в ожънатата нива,

де стенат нощем видения на клетвите ни млади

и полъх на пелин из покосените ливади,

на светлината девствена и дива?

 

Очите ти, очите! О, сенки на трепетни наслади,

на светлина разголена и... странна, когато си отива!

 

 

                  

 

Desarrollado por: Asesorias Web
s
s
s
s
s
s