s
s
s
s
s
s
s
s

El contenido de esta página requiere una versión más reciente de Adobe Flash Player.

Obtener Adobe Flash Player

Daniel Alexander
Nacionalidad:
Bulgaria
E-mail:
alexkaltchev@abv.lg
Biografia

Александър Калчев / Daniel Alexander

Александър Калчев е роден през 1945 г. в с. Телиш, Плевенска област, Република България. Живее и твори в София.

По професия той е геолог, участник и ръководител на геоложки експедиции. Повече от двадесет и три години се занимава с търсене, проучване и добив на уранови суровини. Поезия пише от студентските си години. 

Член е на Съюза на независимите български писатели. Автор е на десет стихосбирки с философска, гражданска и любовна лирика. Издал е и сборника с разкази и повести „За светостта на грешника“. Лауреат и носител е на награди от редица национални и международни поетични конкурси.

Участник е в алманасите „Златна Панега“, „Кулски поетичен панаир“, „Нова българска литература“ – Поезия“, Любовна лирика“ – Фондация „Буквите“ и др. Превеждан е на различни езици, включително и на испански.

 

На възлюбената на вятъра

 

И досега не спрях да те ревнувам.

Ти - него ли, той теб ли те намери.

Завиждам му. Когато те целува,

едва ли от вълнение треперя.

 

А той – нахален! Нагъл, до порочност.

Неволно уж под роклята наднича.

Играе си с косата ти нарочно.

Прегръща те през кръста неприлично.

 

И все едно танцувате. Тъй както,

на мене ми се ще да потанцувам.    

Но ти небрежно пренебрегваш факта,

че аз съм влюбен, а пък той флиртува.

 

И двамата се реете свободно.             .

Да си приятел с вятъра е дарба.

И нищо, че ревнувам благородно.         

На теб, или на вятъра да вярвам?           

 

Огледало             

 

Два микрона сребърен йодид

сложени отзад върху стъклото…

И отсреща гледам индивид,

уморен и с бръчки по челото.

 

Не, това не може да си ти,

шепне във ухото младостта ми.

Тоя срещу теб не е красив

и едва ли някога ще стане.

 

Я се погледни какъв си днес –

мозъкът, тревожно съобщава.

Младостта ти завещава стрес,

и си тръгва без да се прощава.

 

Уж стоиш срещу самия теб,

а се чудиш ти ли си – не си ли…

Хленчи  остарялото  дете.  

Моли огледалото за милост.

………….

Всъщност  безпристрастния квадрат

отразява само външността ти. 

Вътре, в твоя огледален свят,   

смее се на себе си душата.

 

Суеверни гълъби

 

Обичам тия суеверни гълъби,

непогрешими в полета си дързък.            

Те никога не бъркат. Даже в тъмното,     

целта намират сигурно и бързо.

 

Какво ги води в пътища несбъднати

и как избират вярната посока.

Живеят между нас? Летят в отвъдното?

Или се реят в ширини високи.

 

Като деца, не носят зло в неверие.

Играят си със вятъра в небето.

Приели са човешките поверия,     

че гълъбът е дух на битието.

 

А гълъбите всъщност са красиви,

родени със криле мечти на хора.

Чрез тях живеем в тайнството на силата,

със вектор за напред. И за нагоре.

 

Обичам тия суеверни гълъби!

 

Утринна  серенада

 

Добро утро, любов! Събуди се! Навън

Месечината вече я няма.

Целуни ме на яве. Не искам на сън.

Не защото сънят е измама.

 

Не защото, любов, ще си мисля, че пак

си забравила да се завърнеш.

Не в съня си минаваш критичния праг,

вместо мен някой друг да прегърнеш.

 

Добро утро, любов! Усмихни се и виж,

че светът като теб е усмихнат.

Нищо друго. Засмей се. Това му дължиш.

За да грейнат звезди във очите.

 

За да видиш красивия утринен чар

на зората, в тревата искряща.

И да станеш самата най-ценният дар,

който само сънят ми е пращал.

 

Добро утро любов!

 

Реката

 

Като дете играех на реката.

Поях конете. И се къпех с тях.

И щастие димеше над водата.

И тя течеше. И кипеше смях.

 

Пак на реката срещнах любовта си.

От вировете пълни със звезди

гребях със шепи звездното богатство.

А тя – течеше. Както и преди.

 

Децата ми и те я преоткриха

и киснеха на нея по цял ден.

Растяха бързо. А реката тихо,

течеше покрай тях и покрай мен.

 

Не съм пресмятал що вода изтече.

Пораснало е малкото момче.

Децата му заминаха далече.

Само реката, още си тече.

 

Сега със труд достигам до брега и.

При нея идвам сам и на крака.             

Дали отгатна някой мисълта ми,                     .

че и след нас, ще има пак река?

 

Върви народе 

 

Народи с живи азбуки до днес

все още можем да броим на пръсти.

Да сме сред тях е повече от чест.

Че словото е винаги пред кръста.

 

Че винаги народът просветен,

през всички времена ще оцелява.

Защото е на мъдрост посветен

за славата, която заслужава.

 

Светът ще бъде като роден дом,

за който носи в себе си просвета.

България си има небосклон,

на който вечно знанието свети.

 

Върви народе български! Върви!

Върви към слава, към възход и почит.

Ти с писменост славянството дари.

И бъдещето с пръст ще те посочи.

 

За човека до теб

 

За човека до теб,

който ти не усещаш,

че живеете рамо до рамо.

За човека край теб,

в който няма да срещнеш

ежедневната плитка измама.

 

За човека, с когото

си изял кило сол

и сте пили вода… и не само.

Но с когото все още

сте в същия гьол,

който бе океан в паметта ви.

 

За човека, комуто

всеки грях ще простиш,

все едно сам си влязъл в молитва.

На човека, на който

вярата си дължиш,

а неверие в него изпитваш.

 

За човека, с когото

да мълчиш би могъл,

докато ти пресъхнат очите.

От когото най-малко

би искал акъл,

но все него готов си да питаш.

Като въздух е той.

В него злъч не търси,

за да влезе под общ знаменател.

Той е всичко, което

би желал ти да си.

Той, човекът до теб, е… 

Приятел.

 

Жестоко

 

Омръзнаха ми 

всички сухи докове.

Прибраните платна

ме отегчават.

Не ме оставяй на брега.

Жестоко е.

Не газят кал

родените да плават.

 

Не ми отнемай

яростта на бурите.

От тихото безветрие 

ми писва.

Прекланям се

пред светостта на лудите,

но луд да съм...

в действителност не искам.

Бъди ми съдник,

ако изкапризнича

да тръгна бос

нахално през просото.

Наказвай ме,

когато заинтимничим

с блудната ми съвест по леглото.

 

Не ме жали.

Лъжа е, че с несгодите

човекът се вживявал

и привиквал. 

Бунтар е той. 

Това му е в природата.

Започва с битка

всеки жизнен цикъл.

И с битка свършва

без да свива знамето,

приел двубоя 

за Живот с Живота.

Но всеки сам 

си режисира драмата...

Да укротяваш бури

е Жестоко.

 

Място под слънцето

                                                на Б. Арнаудов

 

От рождение водим

борба за живот

и под слънцето

търсим си място.

Всеки бърза напред,

тегли своя хомот.

И преследваме

звездния блясък.

 

Многолика.

Жестока.

И без правила,

както всяка война, е и тая.

А залозите в нея –

души и тела –

сме направили,

без да се каем.

 

Но в гонитбата сляпа

на своя стремеж,

щом го стигнем,

се чувстваме жалки.

Гледаш – място под слънцето

колкото щеш…

Но на сянка

местата са малко.

 

Капистрата на времето

 

 „Времето е като добиче, сине! Младите него водят,

  старите то ги влачи, но никой не пуща капистрата!…“

                                                                      Баба Милка

Капистрата на времето е дълга,

за всекиго – различен брой от брънки.

И вместо да го водя, то ме влачи

след себе си към зоната на здрача.

 

До неотдавна аз го водех него,

послушно, като кученце на ремък.

Тогава кой би седнал да осмисля

предимствата на късата капистра?!…

 

И кой тогава в младите години

да мисли, че не ще му се размине?

И че кръвта във вените му бурна

ще запулсира бавно и ноктюрно?…

 

Че пътя му и днес се определя

от скоростта, за единица време.

Но с възрастта си ставаме по бавни,

а  времето не се дели по равно.

 

И всичко е до болка опростено,

като рефлекс – за топло и студено.

Капистрата на времето дотяга,

но пуснем ли я…, то ще ни избяга.

 

Кентавър

 

Болят колената. Много път извървя,

но копитата питат за още.

И крещят сетивата, изпаднали в страх

от несигурност в старите кости.

 

Ала в него ечи оня вътрешен зов,

да се юрне срещу ширинето…

Остарелият кон е с предимство едно –

няма време за спор със сърцето.

Той отлично разбира, че няма криле,

че кентавърът няма да литне.

Но бе чувал, че има летящи коне

и бе длъжен поне да опита.

 

Да се впусне отнесен от бесен галоп,

накъдето миражи възкръсват.

Той ще спре своя бяг не с въже от коноп,

а когато…

сърцето се пръсне.

 

Тигърът от резервата     

 

Тигърът бе скочил с ярост

върху мрежата със ток,

за да не умре от старост,

а от електричен шок.

 

Питам се до днес защо ли

пред смъртта си възропта,

впрегна мускули и воля

за да увери света,                

            

че железните прегради

с нисковолтово трасе

са безсилни да направят                 

тигъра домашно псе.       

 

Бори се, не се отказа.

Всичко даде да ги спре.

И успя да си запази…

свободата да умре.

 

 

 

 

Desarrollado por: Asesorias Web
s
s
s
s
s
s
s